Приказка за коМИНА.

 " Имало едно време", така започват всички приказки и свършват със щастлив край, сега ще ви разкажа една.
 Имало едно време едно момиче. Уж обикновенно на вид, като всички средностатистически момичета, но с малка разлика. Тя имала онова блясъче в очите, което кара хората да се усмихват, а слънцето да грее малко по-силно. Родителите  я кръстили Мина и се очаквало да бъде едно много обичано и щастливо дете, но както става в реалният живот, съдбата имала други планове.

  В един момент Мина останала сама и без семейство и се наложило да изкарва прехраната си. Нямала занаят в ръцете си и след дълго лутане все пак се намерило нещо за нея с което да припечелва  хляба...станала коминочистач.
  Помните ли ги, едни хора, целите в сажди, с чудата шапка и стълба в ръка. Казват носели щастие и който се докосне до тях, ще му е на късмет. Липсват ми коминочистачите, вече трудно можеш да откриеш истински, може би за това щастието и късметът все по-рядко ни спохождат.
  И така Мина започнала нов живот, горе, високо над хората. Далече от хорските сплетни, далече от проблемите, които сами си създаваме. А блясъчето в очите й не изгаснало, напротив. Вършила си работата, всеки ден научавала по нещо ново, а на пук на всички трудности усмивката не слизала от лицето й.
 Може би се чудите защо е толкова чиста и спретната при тази професия, ще ви прошепна тайната.

 Горе на покривите е различно, близко си до небето, слънцето и пухкавите облаци. Небето било благодарно, че си има такава засмяна компания и изтъкало плат. Взело тънки нишки от кадифените облаци, парченца синева и свежа утринна роса. Облаците пък знаят най-различни кройки, вдигнете очи към тях и ще видите колко причудливи форми и цветове успяват да претворят. Те ушили небесната одежда. Слънцето се разтапяло от добротата и усмивката й, за това  разрешило да почиства комините с неговите лъчи. Слънчевите снопчета чевръсто изкарвали нагара от комините и те лъсвали до блясък. Огнищата били доволни от чудесно свършената работа и дарили Мина с огнено-червени къдри, точно като пламтящите въгленчета в утробата им. Това е, толкова малка и проста тайна, но толкова трудна за изпълнение. Бъдете добри и усмихнати и ще ви се върне стократно.

Копче, конец и една детска усмивка.

Това е, май си намерих местенцето. Куклите ме стиснаха здраво в ръцете си, а мислих, че трябва да е обратното. Както и да е, от днес започвам да ви представям малките ми чудовища, които се оказа, зарадваха доста хора.

 Това е Клара. Нямам идея какво име ще и даде прекрасната 4 годишна госпожица, която я осинови, но за мен е Клара.

 Клара, като всяко малко момиченце мечтае. Мечтите и са цветни, изпълнени с бляскави приключения и слънчеви дни. Единствената и чуденка е как да се разкъса между двете си най-големи страсти: рока и балета. Но знаете, че когато си малко човече откриващо света, нещата са много по-лесни. Клара не го мисли дълго, сложи балетната пачка, а веригите и останалите рокаджийски атрибути се наместиха от самосебе си.

  Може би забелязвате, че има мааалка разлика в цвета на очите. Сега ще ви разкажа защо. 

Когато бях малко момиченце, като Клара, много обичах да се вглеждам в очите на хората. А човекът, който беше на разположение 24/7 бе моята баба. Милата женица, какво ли не е изтърпяла от мен. Това не искам да ям, онова не искам да обличам. Надявам се, че още помните как ставаха нещата. Когато знаеш, че някой те обича силно и безпрекословно можеш да го въртиш на малкото си пръстче. И децата се възползват на максимум от тази опция.         Много обичах да разглеждам очите й. А те бяха едно синьо и едно зелено. Обичах и да ми разказва защо е толкова по-различна от другите хора. 

  Когато дошло ред на баба да се роди, нещата се объркали. И милата й майчица не успяла да остане на този свят и да се радва на малкото си момиченце. Живяли са в едно селце, на ръба на мизерията, а баща й нямал идея какво да прави с едно врещящо вързопче и хиляди проблеми на главата си. Тогава една жена от селото му дала ужасяваща идея. Да остави бебето на пътя, като мине някоя конска каруца през него, хем детето ще се отърве, хем той. Не искам да го обвинявам, винаги съм намирала начин да го оправдая. Дали поради загубата на любимата си в момент на скръб е бил далеч от разума си или нещо друго, за това историята мълчи.

  Послушал той жената и оставил бебето на пътя. Една съседка видяла какво се случва, изтичала бързо и грабнала бебето, току под копитата на един кон. Взела детето  и го отгледала с много любов и нежност. Та обяснението на баба за разликата в очите е, че тя е голяма късметлийка, а хората с късмет били белязани по този начин. Оживяла е въпреки всичко и е имала един щастлив живот.

  И нашата Клара, като една голяма щастливка беше приютена в един топъл и светъл дом. А една малка госпожица я обгрижва с любов и внимание всеки ден.

  

Есенно

Пак се отнесох. Едната муза избута другата и изливането на мислите ми в блога сякаш стана мисия невъзможна. Днес вече се хванах за ухото, погледнах се назидателно и отворих новата публикация, време и е.

Това е Еделвайс или както го наричат на галено-Еди. Еди е единствен и неповторим, а Еделвайс е рядък екземпляр. Двамата делят това тяло и мисля, че добре се спогаждат. Роден е в Голямата гора. Всички я знаете, след първия лунен лъч в дясно и после на третата пресечка покрай Млечния път. Израстна си Еди свободен и безгрижен. Грам идея си нямаше от неща, като глобално затопляне, винетни такси и облагането на дохода. Сред пеперуди, птички, пчелички и всякакви други твари му мина детството. Катереше се по вековните дървета, помагаше на пернатите за изграждането на гнездата, шляпаше с боси крака из кристалните поточета. Е случваше се и някоя и друга беля да направи, но пък кой може да се похвали с противното. Аз не бих.

  Но както знаете времето си лети и ето, че и на Еди му се наложи да направи своят избор. Е тогава вече стана страшно. Разбуди се и позаспалото му второ Аз-Еделвайс и се започнаха едни спорове, едни драми. Еделвайс искаше да става "голяма работа". Да го поздравяват с уважение и респект. Да си има чисто и лъскаво листо с последен модел шарки по него и да го возят поне 4 водни кончета, но от най- бляскавите. Сещате ли се, едни такива преливащи от лилаво към синьо. Искаше да си има къщурка, но не от до болка познатите гъбки с червени шапки, а ако може да е по-просторна и да дели пънче с близнак. Искаше, като говори другите джуджовци да се вслушват в думите му и да кимат в съгласие.
  А Еди искаше да продължи да се катери по дърветата, да помага на живинките с каквото може и да си подсвирква безгрижно. Харесваше си дъбовата хралупа, нищо, че беше в най-затънтения край на гората. Обичаше да спи на дъхавия мъх и събуждайки се да го галят първите слънчеви лъчи, успели да пробият бронята на хилядите зелени листа. И това ако не е сблъсък на интереси, здраве му кажи.

  Спорът продължи много време. Минаха дни, седмици, силно подозирам, че и месец стана. Улисан в крамолите със себе си джуджанецът не усети отлитащото време. Докато в един миг не го блъсна един силен порив на вятъра. Поогледа се и видя, че е сам. Нямаше ги пеперудите, гнездата бяха запустели. Сякаш се беше събудил в друг свят. Другарите му не го помнеха, почти се беше загубил в мислите си. Оттърси се, като от дълбок сън и се захвана на работа. Постегна гнездата и птичките се завърнаха, прекопа градинката пред хралупата, цветята разцъфтяха и пеперудите се разпърхаха. И така неусетно и Еди и Еделвайс заживяха в мир със себе си. Еди поправяше, помагаше, наместваше разместеното. Околните го уважаваха за сръчните му ръце и добрината. И Еделвайс беше доволен, защото имаше уважението на горските обитатели. Вярно, че това с листото и водните кончета не се получи, но то е нищо в сравнение с добрите погледи, които го съпровождаха.



             Така заживяха двамцата в мир със себе си. Пожелавам го на всички ви!

Една фейска история

 Всеки ден минавам покрай едно дърво. Старо дърво, пречупено от годините и от последните пориви на вятъра. В него има цял един свят - странни гъби ,блеснали, като сапунени мехури на слънчевата светлина, малки буболечки, забързани да оцелеят още един ден, пашкули изпредени от най-тънка нишка, съвършени в простотата си.
 И там, в тази хралупа си намерих една идея. Идеята за една кукла. Ей така, просто я видях как е кацнала на изпопадалите трески, които са направили килим около дървото.

  Фея е тя, малко странна фея за нашите разбирания, но си има диплома. Казва се Роза. Тя е феята на домашните растения. Вярно, че е малко вятърничава, обича да се рее (преносно и буквално) из пухкавите облаци. Вечно закъснява, винаги забравя адреса на който трябва да стигне и ако стигне, никога не е ясно какво ще свърши. НО все пак е фея.

 И ако сте от хората, които сякаш природата им е отнела възможността да разговаряте със саксийните си растения, ако не оцеляват повече от месец в къщата ви, ако са инати и не искат да се отучат от ползването на вода за собствени нужди и на пук на цялата ви грижа загиват ей така, с едно щракване на пръсти....спокойно, повредата не е във вашият телевизор.

 Роза е виновна. Но пък аз отдавна съм и простила. Докато  се опитваше да ми докаже, че е истинска фея и вадеше дипломата си от едно тайно джобче, точно под лявото крило, забелязах нещо. Тапията беше страшно измачкана, нацапана с пръст и пръски от вода  , а името й едва се четеше. Но все пак успях да зърна, че всъщност истинското й име не е това с което се представя. Роза е умалителното, а под петната се мъдреше едно захабено Скле..... За това ви призовавам, простете й и вие.

 

Чанта-лейка и една овца-блейка.

  За сърбежа на ръцете и друг път съм ви разказвала. От него този път се роди една лейка или чанта или както си пожелаете. Тази година лятото си беше истинско, от най-истинските. Сухо, горещо, в моят случай и асфалтово. Почти не мръднах от града. Хайде сега си представете и нажежените до червено панели на блока и ще ви стане ясно от къде ми хрумна идеята за текстилна лейка. Е, това, че няма да мога да я напълня с водица е подробност.

 Всъщност, никакъв проблем нямам да я напълня с вода, но не смятам, че ще и хареса. И след дълго мислене, за какво точно ще се използва и намерих приложение. Сега тя живее при една прекрасна малка госпожица. Чаровница с огромни очи и прекрасна усмивка, пълна с почти изникнали нови зъбчета. А овцата-блейка.... нея няма да я мислим. Тя ще се чувства прекрасно в компанията на Яна.
 
 

Да бъдеш или да не бъдеш...булка

   Миналият месец някак ми тръгна на сватби и бебета. Не, сватбите не бяха заради бебетата. Сега ще ви разкажа за сватбите, а друг път и за бебетата.
   Незнам защо, но сватбите винаги са ми били адски тегаво мероприятие. Дали защото не обичам списъци, точни дати и часове, голяма лудница. Пиша все едно съм била булка на поне 100. Да, ама не. На една единствена, на която си направихме страшен купон. Въпреки голямото ми мрънкотене към въпросният ритуал.
    Вярно, че в черквата в която се венчавахме духовният служител според мен си беше отишъл при шефа доста отдавна. И просто тук, на земята караше по инерция. През цялото време ни бъркаше имената и придремваше на всеки 5 мин. В общината беше още по-весело. Нямам идея как избират служителите там. Може би, който приспи най-много хора за единица време, получава службата. Както и да е, избутахме някак задължителните мероприятия и сякаш ни стана по-леко на душите. И всъщност купона започна тогава. Много приятели, много танци и усмихнати лица.
  А защо ви разказвам всичко това ли, защото уших една възглавничка за сватбени пръстени и забърках малко сладки. И как да ги изтипосам тук без предисловие. Вече си имам оправдание и сега е момента да ги споделя с вас:

 
  Сладките са по старата изпитана рецепта: 200гр. меко масло; 1 яйце; 200 гр. фина захар; 400гр. брашно. Замесвате и оставяте в хладилника да стегне за около 1 час. После разточвате с дебелина 0,5см. и изрязвате в желаната форма. Печете в предварително загрята фурна, като внимавате, изгарят адски бързо. Щом видите, че започват да порозовяват - вадете. Вече изстинали ги украсих с РА. Ето и резултата:

  Толкова по въпроса за сватбите, пожелавам на всички тръгнали по този път, да вървят заедно и да гледат в една посока. При мен този начин провървя, поне за сега. А бъдещето, бъдещето е пред нас, то само ще ни покаже.

С аромат на детство

Мисля, че всеки от нас си спомня детството с умиление. Понякога мирис, понякога случайно изпусната фраза. Една малка прашинка е нужна за да ни върне назад. Към безкрайните лета. Към парещите лъчи на слънцето, игрите до малките часове. Говоря за онова детство, преди да започнем да се заглеждаме в срещуположният пол, когато всичко беше просто и по детски невинно.

Скоро ми се случи едно такова пътуване във времето. Минавайки покрай една сладкарница, ме лъхна специфичната миризма и ме запокити с все сила назад в годините. Чаках ваканциите с нетърпение, като всяко дете. Прекарвах ги  в едно малко градче, закътано в Родопите. Слънце, миризма на цъфнали цветове, вятърът който препуска около реката. Прашните улици, топлият хляб от пекарната до нас и баба ми. Властна натура, със собствени правила и здрав стълб на който се крепеше цялата фамилия.

Тя е сладкарка. По цял ден свещенодействаше около казаните със захарно тесто и  шоколад. Помня миризмата и топлината от пещите. Пошовете пълни с крем и колко лесно изглеждаше да направиш торта или украса. С едно движение, леко и спокойно. Винаги ми беше адски интересно да гледам как се получават нещата. Приличаше на магия. 

Отдавна не чакам летата там. Отдавна  не бях ходила при нея. Винаги нещо по-важно изниква (или просто си намирам оправдания). Странно е, може би искам да остана с милите детски спомени. Сега всичко е различно и в старанието си да не ги подменя, май избирам да намирам логични причини и да отбягвам мястото.

Миналата седмица се престраших.  Срам ме хвана - какво е виновна милата ми бабка за моите страхове и проблеми с главата. Открих, че не е толкова страшно. Говорихме си дълго. Похвалих се с първите ми стъпки в кулинарството (на заветните 35 години ме халоса музата на сладкарството, но пък и кога ли бързината и схватливоста са били водещи качества при мен). Мисля, че я зарадвах. А тя ми подари една скъпоценна книга. Стара, пожълтяла, смачкана от дългогодишна употреба. В нея са скрите всички тайни на професията й. Адски мило ми стана. Сега въпросната книга е в ръцете ми. Опитах се да и вдъхна още сила за живот с новата подвързия. Книгата сега е точно като баба. Стара, поочукана от времето, но пълна с мъдрост и винаги отворена за мен.

Гъска заспала

    Обидно ли ви звучи? Не е. Предлагам да ви покажа колко е лесно и бързо да си направите една заспала гъска.
    И както започват старите писания, но в малко
осъвременен вариант......В началото беше кройката:

    С черен контур съм отбелязала изрязването. В червено е маркирано мястото, което трябва да се пришие след приключването на почти цялата хамалогия. Помислете си какъв цвят искате да е вашето поспаливо добиче, сгънете избраният плат от две и изрежете по кройката. След  като приключите би трябвало да имате две абсолютно еднакви парчета плат с тази форма. В горният десен ъгъл е човката. Аз предпочитам да е в различен цвят от тялото, пък и щом майката Природа е решила така, коя съм аз, че да споря с нея. Трябва да се е получило нещо подобно:

    Включвайте машината и смело съединете двете части на тялото, като оставите отвор само за мястото на човката. През него  ще обърнете плата от лицето. С човката повторете същата процедура. Отвора при нея е в най-широката част. Ето нагледно:

Обърнете всичко от  лице и сме готови за пълнене. Не, няма да я пълним с ориз. Този път за разнообразие ще я напълним със силиконова вата. Не забравяйте и човката. След приключване на пълненето, съединете двете части (човка и тяло) с външен тегел . Гъската е почти готова, но не сме я приспали още. Както показах на кройката, минете един тегел на готовото пернато по червеният контур. Така ще се оформи шийката и. Вземете черен конец и игла и избродирайте клепача, той пак е отбелязан в червено. Ако сте приключили с всички напътствия, трябва да си имате една гъска заспала. Точно, като тази:

АЙ фон, АЙ пад, АЙ калъф...ай, ай , ай!

Новите джаджи се вмъкнаха неусетно в живота ни. И така неусетно станаха незаменима част от него. По принцип съм  над тези неща, но в момента в който видя, че съм си забравила телефона или батерията му е издъхнала, ме обзема паника. А се славя, като голяма бяла птица (лебед, да не си помислите друго) и редовно ми се случва.
    С джаджите съм по-скоро на Вие отколкото да са ми първи другарчета, но това е въпрос на друга тема. Слава Богу, това не важи за приятелките и тези дни ми тръгна на облекла за техните нови придобивки. Стигнах до извода, че дрешките трябва да са удобни, стилни и най-вече безопасни за скъпите играчки. На едно лъскаво, технологично чудо му приляга черното, но пък само черно ми е адски скучновато. Класиката - черно, бяло и за разкош....сиво във всичките му нюанси ми се стори удачен вариант. Сега си имам две доволни другарчета и две недоволни джаджи. Първите са доволни, защото си имат калъфи-уникати, а вторите са недоволни, защото си падат малко нудисти. Искат да се разкрият в целият си блясък, пък ние ги накиприхме с фифински одежди.
   Сега ме сърбят ръцете да се пробвам и с калъф за телефон. Там мога да играя повече с цветовете и ще пусна въображението на воля. Първите ми жертви подозирам, че ще са изстрадалите телефони на щерките.


                                                          Канонска одежда:

  Ай,ай, ай одеждата:

Фокус бокус

  Зимата отмина. Тревата е зелена , а птички и пчелички се размърдаха. Какво по-хубаво от един пикник. Винаги съм си го представяла, като от филм. Плетената кошница, вълненото одеало.... Само аз не се виждам някак с дантелено чадърче и рокля. И винаги, когато тръгнем с фамилията  приличаме повече на катун, отколкото на гореописаното. В къщурката от моята приказка намерих една кошница останала още от баба ми. И пак се размечтах за пикника от филмите. Взех  я към големият лош град, решена да и вдъхна нов живот. 

            Ще ви покажа стъпка по стъпка как я префасонирах,надявам се да ви бъде от полза.

  Това е първоначалният вид. И защото хич не обичам да чакам и засърбят ли ме ръцете ми се иска да го направя сега и точно на тази минута, действах с подръчни средства. Имах останал бял латекс от освежаването на терасата. Предполагам, че съществуват специални бои и лакове, но както казах - сега и веднага. Ако решите да правите нещо подобно може да попитате в някой специализиран магазин кой е най-удачния вариант за пребоядисването на подобен материал.

С латекса и малко парче дунапрен я докарах до този вид.

   И после остана веселата част. Да и ушия дрешка. ФОКУС-БОКУС префасонатус. Ето я в завършен вид.

Сега чакам с нетърпение откриването на пикник сезона. И най-отгоре на катуна ще се кипри моята кошница :0)

Хапче за сън......зайче за сън.

    Обичам да съм сигурна, сигурността ме прави спокойна и мила. От това съм доволна и аз, но най -вече околните. Питайте домашните ми любимци ( 2 броя дъщери и един мъж). Всеки намира начина - аз чета, мъжО готви, децата в момента са тийнове.  Мисля, че знам какво ги успокоява, но силно ме съмнява.

    Когато бяха малки, сладки и пухкави, когато всичко беше по бебешки лесно - успокоителното се явяваха купчина плюшковци. И като казвам купчина, представете си как се опитвам да си открия детето в леглото из море от ръце, крака, носове. Теди (малката), буквално се заравяше в тях и заспиваше доволно щастлива. Минусите на цялата работа са, че през ноща се чува хъркане на плюшени мечета, маймунки крещят " I love you", пропускам воя на тамагочито, защото то не спада към плюшковците.

   Вчера малката имаше рожден ден. По нейните думи стана мнооого голяма, на заветните 12 години. И ме изненада с желанието за подарък. Поиска си зайче, поиска да и направя зайче за гушкане. Стана ми адски мило и вложих много любов в направата му.  Мекичък, пухкав, с нощница, готов за гушкане, готов за сън. Надявам се да и донесе много спокойни и красиви сънища.

   Индианците си имат капани за сънища, възрастните - хапчета. Мисля, че децата са най -умните, те си имат играчки. Опитвам се да запазя детското в мен и правя като тях. Вярно, че моят пухчо тежи 100 кг. , хърка и без да го натискаш по коремчето и понякога ме изнервя до степен да търся снайпер, но още върши работа и мисля да се възползвам. 

Как да си снесем Великденско яйце (обещано-изпълнено)

Обещах един нагледен урок, как да си снесем великденски яйчица без много напъни. Дойде момента да го спазя.

 За целта трябва да се снабдите с различни десени текстил, ножица, пинсета, вата, шевна машина и най-важното: щипка пролетно-великденско настроение. И преди съм споменавала,че по отношение на платовете съм голям Плюшкин. Баба ми имаше едни пеньоари с цветенца( и до сега са ми пред очите) идеални за великденски яйчица. Стари дрехи от децата, те са пъстри и  интересни, а в крайна сметка ако не сте, като моя милост има доста магазини с платове на килограм.

 Подбирате десени, които свързвате с празника и започваме. Избере два цвята, според мен е добре единият да е дюс, а другият пъстър, весел, шарен. Да има контраст.







Изрежете от двата цвята по четири, като показаните под текста парчета. Тези са с размери 2см. в най-широката част и 10 см. във височина. Получава се яйце малко по - малко от истинско.

След това започнете да пришивате едно към друго всяко парче, като редувате различните десени. Стигайки до последния тегел, трябва да съедините първото с последното зашито парцалче, като в долният край оставете 1,5 см. отвор.

Усмихнете се, остава веселата част. Не се притеснявайте, че творението не прилича на нещо, което има надежда да се превърне в яйце. И при мен е така. Много сме, силни сме, ще успеем. Нали помните дупчицата, която ви накарах да оставите, тя е ключа към преобразяването на безформеното нещо  в яйце.

 През нея обърнете плата и воала......вярно, все още прилича на нещо изкормено, но  това е поправимо.

Тук на помощ идват пинсетите и ватата. Аз използвам пухена вата, но ако нямате, съвсем спокойно можете да използвате и обикновен памук. Напълнете яйцето с нея, оставям на вас да прецените колко да сложите за  пълнеж.

Напълнихте ли го? Сега вземете игла и конец и зашийте внимателно дупката, през която  яйцОто ( така го наричаше малката щерка ) се сдоби с шкембенце.  Тук е момента  да се паникьосате, ако нещото не прилича на яйце. Това  е лошо, защото ще съм се провалила с разяснителните записки.






 Ако се е получило ето това:

Поздравления! Имате си собственоръчно снесено, великденско яйцО!!! И най- важното, петел не ни беше нужен.......... " Girl power forever "