четвъртък, 25 октомври 2012 г.

Есенно

Пак се отнесох. Едната муза избута другата и изливането на мислите ми в блога сякаш стана мисия невъзможна. Днес вече се хванах за ухото, погледнах се назидателно и отворих новата публикация, време и е.




Това е Еделвайс или както го наричат на галено-Еди. Еди е единствен и неповторим, а Еделвайс е рядък екземпляр. Двамата делят това тяло и мисля, че добре се спогаждат. Роден е в Голямата гора. Всички я знаете, след първия лунен лъч в дясно и после на третата пресечка покрай Млечния път. Израстна си Еди свободен и безгрижен. Грам идея си нямаше от неща, като глобално затопляне, винетни такси и облагането на дохода. Сред пеперуди, птички, пчелички и всякакви други твари му мина детството. Катереше се по вековните дървета, помагаше на пернатите за изграждането на гнездата, шляпаше с боси крака из кристалните поточета. Е случваше се и някоя и друга беля да направи, но пък кой може да се похвали с противното. Аз не бих.




  Но както знаете времето си лети и ето, че и на Еди му се наложи да направи своят избор. Е тогава вече стана страшно. Разбуди се и позаспалото му второ Аз-Еделвайс и се започнаха едни спорове, едни драми. Еделвайс искаше да става "голяма работа". Да го поздравяват с уважение и респект. Да си има чисто и лъскаво листо с последен модел шарки по него и да го возят поне 4 водни кончета, но от най- бляскавите. Сещате ли се, едни такива преливащи от лилаво към синьо. Искаше да си има къщурка, но не от до болка познатите гъбки с червени шапки, а ако може да е по-просторна и да дели пънче с близнак. Искаше, като говори другите джуджовци да се вслушват в думите му и да кимат в съгласие.
  А Еди искаше да продължи да се катери по дърветата, да помага на живинките с каквото може и да си подсвирква безгрижно. Харесваше си дъбовата хралупа, нищо, че беше в най-затънтения край на гората. Обичаше да спи на дъхавия мъх и събуждайки се да го галят първите слънчеви лъчи, успели да пробият бронята на хилядите зелени листа. И това ако не е сблъсък на интереси, здраве му кажи.




  Спорът продължи много време. Минаха дни, седмици, силно подозирам, че и месец стана. Улисан в крамолите със себе си джуджанецът не усети отлитащото време. Докато в един миг не го блъсна един силен порив на вятъра. Поогледа се и видя, че е сам. Нямаше ги пеперудите, гнездата бяха запустели. Сякаш се беше събудил в друг свят. Другарите му не го помнеха, почти се беше загубил в мислите си. Оттърси се, като от дълбок сън и се захвана на работа. Постегна гнездата и птичките се завърнаха, прекопа градинката пред хралупата, цветята разцъфтяха и пеперудите се разпърхаха. И така неусетно и Еди и Еделвайс заживяха в мир със себе си. Еди поправяше, помагаше, наместваше разместеното. Околните го уважаваха за сръчните му ръце и добрината. И Еделвайс беше доволен, защото имаше уважението на горските обитатели. Вярно, че това с листото и водните кончета не се получи, но то е нищо в сравнение с добрите погледи, които го съпровождаха.



             Така заживяха двамцата в мир със себе си. Пожелавам го на всички ви!




понеделник, 24 септември 2012 г.

Една фейска история

 Всеки ден минавам покрай едно дърво. Старо дърво, пречупено от годините и от последните пориви на вятъра. В него има цял един свят - странни гъби ,блеснали, като сапунени мехури на слънчевата светлина, малки буболечки, забързани да оцелеят още един ден, пашкули изпредени от най-тънка нишка, съвършени в простотата си.
 И там, в тази хралупа си намерих една идея. Идеята за една кукла. Ей така, просто я видях как е кацнала на изпопадалите трески, които са направили килим около дървото.




  Фея е тя, малко странна фея за нашите разбирания, но си има диплома. Казва се Роза. Тя е феята на домашните растения. Вярно, че е малко вятърничава, обича да се рее (преносно и буквално) из пухкавите облаци. Вечно закъснява, винаги забравя адреса на който трябва да стигне и ако стигне, никога не е ясно какво ще свърши. НО все пак е фея.




 И ако сте от хората, които сякаш природата им е отнела възможността да разговаряте със саксийните си растения, ако не оцеляват повече от месец в къщата ви, ако са инати и не искат да се отучат от ползването на вода за собствени нужди и на пук на цялата ви грижа загиват ей така, с едно щракване на пръсти....спокойно, повредата не е във вашият телевизор.




 Роза е виновна. Но пък аз отдавна съм и простила. Докато  се опитваше да ми докаже, че е истинска фея и вадеше дипломата си от едно тайно джобче, точно под лявото крило, забелязах нещо. Тапията беше страшно измачкана, нацапана с пръст и пръски от вода  , а името й едва се четеше. Но все пак успях да зърна, че всъщност истинското й име не е това с което се представя. Роза е умалителното, а под петната се мъдреше едно захабено Скле..... За това ви призовавам, простете й и вие.



 

четвъртък, 6 септември 2012 г.

Чанта-лейка и една овца-блейка.

  За сърбежа на ръцете и друг път съм ви разказвала. От него този път се роди една лейка или чанта или както си пожелаете. Тази година лятото си беше истинско, от най-истинските. Сухо, горещо, в моят случай и асфалтово. Почти не мръднах от града. Хайде сега си представете и нажежените до червено панели на блока и ще ви стане ясно от къде ми хрумна идеята за текстилна лейка. Е, това, че няма да мога да я напълня с водица е подробност.




































 Всъщност, никакъв проблем нямам да я напълня с вода, но не смятам, че ще и хареса. И след дълго мислене, за какво точно ще се използва и намерих приложение. Сега тя живее при една прекрасна малка госпожица. Чаровница с огромни очи и прекрасна усмивка, пълна с почти изникнали нови зъбчета. А овцата-блейка.... нея няма да я мислим. Тя ще се чувства прекрасно в компанията на Яна.
 
 

Да бъдеш или да не бъдеш...булка

   Миналият месец някак ми тръгна на сватби и бебета. Не, сватбите не бяха заради бебетата. Сега ще ви разкажа за сватбите, а друг път и за бебетата.
   Незнам защо, но сватбите винаги са ми били адски тегаво мероприятие. Дали защото не обичам списъци, точни дати и часове, голяма лудница. Пиша все едно съм била булка на поне 100. Да, ама не. На една единствена, на която си направихме страшен купон. Въпреки голямото ми мрънкотене към въпросният ритуал.
    Вярно, че в черквата в която се венчавахме духовният служител според мен си беше отишъл при шефа доста отдавна. И просто тук, на земята караше по инерция. През цялото време ни бъркаше имената и придремваше на всеки 5 мин. В общината беше още по-весело. Нямам идея как избират служителите там. Може би, който приспи най-много хора за единица време, получава службата. Както и да е, избутахме някак задължителните мероприятия и сякаш ни стана по-леко на душите. И всъщност купона започна тогава. Много приятели, много танци и усмихнати лица.
  А защо ви разказвам всичко това ли, защото уших една възглавничка за сватбени пръстени и забърках малко сладки. И как да ги изтипосам тук без предисловие. Вече си имам оправдание и сега е момента да ги споделя с вас:


 
  Сладките са по старата изпитана рецепта: 200гр. меко масло; 1 яйце; 200 гр. фина захар; 400гр. брашно. Замесвате и оставяте в хладилника да стегне за около 1 час. После разточвате с дебелина 0,5см. и изрязвате в желаната форма. Печете в предварително загрята фурна, като внимавате, изгарят адски бързо. Щом видите, че започват да порозовяват - вадете. Вече изстинали ги украсих с РА. Ето и резултата:














  Толкова по въпроса за сватбите, пожелавам на всички тръгнали по този път, да вървят заедно и да гледат в една посока. При мен този начин провървя, поне за сега. А бъдещето, бъдещето е пред нас, то само ще ни покаже.

Три свята, една вселена

 Сколасах. Не съм очаквала, че това лято ще е толкова забързано. Беше пролет, докато се обърна и есента дойде. Това е в оправдание на тоталното безхаберие относно този блог.  Помните обещанието от последната публикация. Дойде и неговото време.
   



  Две пишман фотографки и едно профи из селските, прашни пътеки. Общо - взето, като старинен ритуал. Поклоннички на древно божество, с тиха стъпка и внимателно крепейки свещенните скъпоценности, (фотоапаратите) потеглихме из запустялото селце.





 Разглеждайки снимките,  виждам как всеки си има своят поглед над света. За едни светът е в детайлите, за други - общата картина. За трети - пъстротата , светлината. И някак хубаво ми става, че сме толкова различни и същевременно толкова еднакви.































  Ако имаме дарбата да погледнем през очите на другите, много от проблемите просто няма да съществуват. Ако имаме дарбата ще видим, че вселената е във всеки един от нас. Огромна, необятна, изпълнена с тайни и красиви неща. Сега, замисляйки се над това ми се струва, че всъщност можем, но не искаме. Или пък не сме узрели да го видим.




Дали с годинките взех да размишлявам повече или само се заблуждавам, че има шанс самотната ми, мозъчна клетка да се е размножила, незнам. Но все по-често ме връхлитат едни философски разсъждения. Яйцето, кокошката, яйцето и пак кокошката. 



И пак избягах от темата. Изглежда, че това го владея до съвършенство. Оставям ви да погледнете през очите ни. На мен определно ми хареса, надявам се и на вас.



понеделник, 6 август 2012 г.

Вятър в гривата, пеперуди в стомаха.

Отдавна не съм споделяла. Времето ми избяга, трябваше да го догонвам. Този уикенд го настигнах, даже мисля, че успях и да го спра. И леко завихме с него по една пътека.
   Отпрашихме едно ято, големи бели птици към забравените места. В сегашно време май е модерно да се казва женско парти, на мен ми е по-удобно змийско да е. Имам си един терариум на 70 км. от сивотата на софийските улици. Едва вчера осъзнах защо трупам камъни навсякъде из къщата. Трябва да ни е удобно. Та плеснахме с ръце, подбрахме багажерии и деца и се занесохме. 7 броя дами и няколко деца.
  Уверявам ви, че няма нищо по разтоварващо от едно куфарче с козметика (куфарче е меко казано), хладилник пълен със студени питиета и група приятелки, които си съскат на воля. Препоръчвам тези съставки на всеки, който има нужда от релакс.
  А ако уцелите и сходни хобита, щастието е пълно. Хванахме фотоапаратите и тръгнахме. Ей така, през просото (в случая си беше обикновен, черен път, но пък звучи добре). Ловихме пепруди, оглозгани от времето къщи, великолепието на природата и .......



Мадона.
.
  Мадона е родена на Петровден и на пук на старите обичаи, не е Петя. В момента открива света. Застанала на тънките си крачета, плашейки се от всичко, което помръдва. Но с едни огромни очи, пълни с любопитство. Върти се покрай майка си, похрупва узрелите джанки. Разиграе се, после спре. С часове можеш да я гледаш и не ти омръзва. Доста време ми отне да я придумам да ми позира, после едва се разделихме.


Това не е една от дамите, спокойно!


 Малко се отплеснах. До къде бяхме стигнали, до "през просото".  Много ми се ще да събера снимките и на трите фотаджийки във колаж. Да погледна през трите фотоапарата едновременно.  Само си представете: Трите грации в пустото селце се търкалят в магарешките тръни да уловят пеперуди и паяци. Звучи ви смешно, но пък колко е хубавоооо.

  Днес съм една такава, блага и добричка. С постоянно залепена усмивка на уста и глава високо в облаците. В тези облаци:


Сега въртя опашка и гледам жално, май ще ме огрее за колажите. Така че, спирам до тук. Следващата публикация ще е обща, ми се струва (потривам доволно ръце)......




сряда, 6 юни 2012 г.

Писма от Венеция - Музиката

  Музиката е може би нещото, което ме съпътства през целият ми живот. От малка си мрънкам под носа по всяко време на денонощието. Преди с играчките, сега на работното ми място. В колата пея с цяло гърло, адски разтоварващо е, повярвайте (друг е въпросът как стоят нещата с околните). В началото на годината чакам с нетърпение да разбера какъв ще е концертния афиш. Точно, като по Коледа. Един трепет, едно очакване. Дали любима група или певец ще ни навестят и ще имам удоволствието да ги слушам на живо.


   Не мога да си кажа ЕГН-то - не го помня, но пък всяка мелодия запаметявам. Независимо дали ми харесва или не. И си признавам без бой, аз съм си музикално помярче. Нямам определен стил. Стига да ме хване за сърцето, значи е моята музика.



  С децата разменяме нови за стари песни. Откриха един чувал стари рок парчета покрай мен, а аз съм в час с новите звезди. Бойното кръщене на малката ми дъщеря беше концерт на Металика. Никога няма да забравя светналият и поглед. И интереса с който гледаше как 40 000 човека на преклонна (по нейните стандарти) възраст, пеят в един глас. За мен най-лесният начин за общуване е мелодията. Успява да обедини толкова много хора по целият свят. Не се сещам за нещо друго, което да постига същото в такива големи размери.
   Обединява и внася спокойствие в душата. Знаете как приспиваме мъничетата - с песен. Когато някой е притеснен в повечето случаи за да го успокоим казваме "Свиркай си".



  Гледам сега нежни, романтични ноти. Плик с дантели и флорални мотиви, а аз успях да се отплесна и да стигна и до метъл музиката. Ако не ви се вързва, ще ви разбера. Свиркайте си :0)

понеделник, 4 юни 2012 г.

Писма от Венеция - Маската

  Една от пръвите асоциации, които изникват в съзнанието ми при споменаването на Венеция е маската. Изплетена от дантела или изкусно изработена от тънки нишки стъкло, венецианската  маска е един от символите на града. Класическа красота идваща от вековете.




Живота ни е научил да слагаме маски. Един вид защита. Да скрием чувства, да скрием проблеми. Да се предпазим или да защитим близък човек. Усмихната или смръщена, не винаги красива, като дантелената, маската ни помага да оцелеем. Всеки е слагал по една невидима  в дадена ситуация. Поставяш я и влизаш в роля, после в друга. Озоваваме се загубени сред маските и търсещи истинското си лице. А то се е скрило в дъното, почти незабележимо. Размито, но очакващо да го открием. 

 Когато ми се плаче, плача. Когато ми е смешно, пускам смехът да излети на свобода. Не съм от хората, които прикриват чувствата си. Казват, че не е много полезно. Не мисля така. Омръзнало ми е от превзети усмивки, от  изкуствени физиономии.
  Малко се поизместих от темата или може би не... В последно време са ме налегнали едни философски размисли и все на там ме дърпа.
  С две думи "Свалете маските" и нека ни се налага да ги слагаме само в карнавалните дни. По-лесно се живее, обещавам ви.




неделя, 3 юни 2012 г.

Магията на живота

Започвам тази публикация с уговорката, че тя ще е част от една малка поредица. Много се чудих, как да поднеса на скромната , но пък много качествена дружинка, която следи блога ми тези мисли. Подозирам, че си наместих нещата в главата и реших, че ще подавам на малки порции.




   Случи ми се нещо много красиво. Успях да погледна през очите на прекрасната ми и порастнала дъщеря. За малко, само за миг, но си струваше.
   Странно как живота изтича толкова бързо, зрънца морски пясък в разтворените ми шепи. Опитвам да сграбча  красив момент, да го оставя при себе си. Много трудно, почти невъзможно и все пак продължавам. Споделените ми мисли са един от тези опити да стисна в юмрук изтичащият миг.
    Моята дъщеря.......помня зачеването - красиво, наситено с емоции. Помня първото пърхане на живота, който се зараждаше в мен. Помня първият крясък на малкото ми момиченце. Погледа, който отправи към света. Широко отворени очи, любопитство, ужас, страх, възторг ,мъдрост. Всичко това събрано в погледа на едно новородено.
   Първата усмивка, първото зъбче, малките крачки, големите победи над заобикалящия я свят.


Имам чувство, че се е
случило вчера и всеки ден трябва
да си припомням, че вече е 15 годишна. И тя е като пясъка, все повече се изплъзва, неусетно , но  необратимо. И за това ценя миговете, които ми отделя. Все по-редки и поради тази причина, адски скъпи.
  Преди седмица ме помоли да и помогна за един проект в който участва. Трябваше да изрази спомените и впечатленията си от Венеция. По неин начин. Венеция пречупена през призмата на малкото ми , голямо момиче.
  Чрез детето ми се докоснах до една неосъществена моя мечта, да видя "Невестата на морето". И чудото се случи, сбъднах мечтата. Защото през нейните очи видях града още по-прекрасен. Запечатан в хиляди снимки. Цветове, светлина, игра на сенки. Отблясъка  на слънцето в каналите, пъстрите пазари, вълшебните дантели, оплетени сякаш от паяжина и красотата на майсторски изработеното стъкло. Забъркахме двете, по роднински, една въздишка по градът върху водата. С много ентусиазъм и подръчни материали. И най-важното, откраднах още малко от песъчинките и ги задържах.


 

Това е краят на тази публикация, която слага началото на "Писма от Венеция".Бавно ще повдигам завесата и заедно с мен и дъщеря ми ще преоткрием красотата на "Невестата на морето"



петък, 25 май 2012 г.

Croissant - l'assassin des régimes

  Мразя почивните дни. При толкова свободно време, започват да се въртят всякакви неразумни мисли в главата ми. По две се въртят, рама ми е малък. Месец май е рай за тях. През ден, по четири дена почивка. И днес се сблъскаха две. Надделя една от чужбинско.....французойка. Много ми е интересно как успяват дамите във Франция да поддържат мита за елегантност. При толкова много всепризнати, тестени изкушения дошли от страната им.
   И ето ме, в облаци от брашно, блъскам и меся с идеята за многолистно тесто. Опитах да спазвам пропорции, но май не успях много. Основната рецепта я взех от ТУК
  При мен определено пое повечко брашно. Сложих и една лъжица олио в тестото. Не го втасвах два пъти. След омесването го разточих с маслото. Направих почти всички сгъвки, освен последната, четворната. Нея я оставих за след почивката в хладилника.
   Иска ми се да обърна повече внимание към начина на сгъване на многолистното тесто. На мен това ми беше най-неясната част. А се оказа много лесно. Направих снимки на всички етапи, дано са ви от полза.


Тестото след омесване става доста меко. Можете да го сложите за десетина минути в хладилника.



За маслото: При мен се получи така, че определено твърдо ми беше доста по-удобно. Ръснах го с брашънце и леко го разточих, докато стана на половината от дебелината си. Тестото го разточих в правоъгълна форма с дебелина от около 1,5 см. Сложих маслото в средата на правоъгълника, по диагонал и го загънах, като пощенски плик.




Следва разточване и сгъване на три по този начин:



Ново разточване и ново сгъване на три. Ако видите, че тестото се затопля и размеква, сложете го да си почине в хладилника, да постегне. При мен не се наложи до последното сгъване, четворното. Ето го и него:



























След това го оставих в хладиника за половин час. Охладено го разточих пак на правоъгълник с дебелина 1 см. и го нарязах на триъгълници:



Триъгълниците завих в позната на всички, кроасанена форма. Сложих ги в предварително омазнена тавичка и ги оставих да втасат за около един час, завити в мокра кърпа. След това намазах дебеланчовците с един жълтък, разреден с малко вода и ги мушнах във фурната. Тя милата, се разработи по никое време. Всички почиват, само старата ми фурна не получи нищо от четиридневната почивка (няма справедливост на този свят).




























На 200 градуса я пуснах и честно казано изобщо не погледнах за колко време се сдобиха с тен. Но лесно се познават, че са готови да покажат цвят и вид пред света.

Ето ги, зачервени от гордост и готови с ентусиазъм да се лепнат на най-неподходящото място от тялото ми :0)


Мисля, че разбрах как французойките опазват фигурата си. Оставят свободното си време и неразумни мисли за такива, като мен.


Целувчена история

   Всеки търси знак, че е обичан. Така сме устроени, не можем да съществуваме без топлината на сгряващите душата чувства. Целувката за мен е точно този знак. Да целувам меките и топли бузки на спящите си деца е едно от най-големите удоволствия в живота ми. Обичам да си крада по една такава, спяща целувка. Толкова са сладки и невинни в съня си (да не пропусна и кротки). Удоволствие е не само да раздавам, но и да получавам. Сутрешната целувка,  за добро утро от съпружеското тяло, също е една от любимите ми. Моментално забравям за хъркането в ухото и ръчкането. За тананикането (странно, но факт. Моето съпружие си припява по време на сън) под нос и тактуването с крак през половината от времето за спане.



   

   Реших да забъркам целувки. Бабините целувки. Нямам идея защо, но винги съм смятала, че приготвянето им е адски сложно нещо. Особенно печенето. Плюх в пазвата - мечка страх, мен не страх и звъннах на баба (не, не ме е страх от баба, а от ядливите целувки). Ето какво ми каза тя:

   Вземи 4 белтъка, баба. За първи опит е добре с по-малко материали да работиш, че не е ясно какви ще ги свършиш. На всеки белтък е нужна по 70 гр. захар. Събираш захарта и белтъците  в една съдинка и слагаш на котлона. На ниска температура започваш да загряваш сместа. Идеята е, да се стопи захарта. На слаб котлон, бабе, че да не свърши готвенето ти с краен резултат пържени, сладки белтъци. След като се разтопи, взимаш миксера и бъркаш. Бъркаш, докато станат на пухкав сняг. Да не се точи от лъжицата, точи ли се, нищо няма да стане. Ако си успяла, взимаш шприца и в тавичка с хартия за печене започваш да оформяш целувките. После вземи бабе, орехи. Трябва да имаш, миналата есен ти дадох. Смели ги на по-едричко и поръси отгоре сладките. Слагай във фурната, но на ниска степен 140-150 градуса. Лесно ще познаеш кога са готови. Много лесно се отлепват от хартията.




   Речено-сторено. Стъпка по стъпка следвах точните указания. И взеха, че се получиха. Даже и се изядоха за отрицателно време. Споделям с вас рецептата и ви пожелвам успех с тази толкова страшна в миналото за мен, кулинарна идея.

   


събота, 19 май 2012 г.

С аромат на детство

Мисля, че всеки от нас си спомня детството с умиление. Понякога мирис, понякога случайно изпусната фраза. Една малка прашинка е нужна за да ни върне назад. Към безкрайните лета. Към парещите лъчи на слънцето, игрите до малките часове. Говоря за онова детство, преди да започнем да се заглеждаме в срещуположният пол, когато всичко беше просто и по детски невинно.

Скоро ми се случи едно такова пътуване във времето. Минавайки покрай една сладкарница, ме лъхна специфичната миризма и ме запокити с все сила назад в годините. Чаках ваканциите с нетърпение, като всяко дете. Прекарвах ги  в едно малко градче, закътано в Родопите. Слънце, миризма на цъфнали цветове, вятърът който препуска около реката. Прашните улици, топлият хляб от пекарната до нас и баба ми. Властна натура, със собствени правила и здрав стълб на който се крепеше цялата фамилия.




Тя е сладкарка. По цял ден свещенодействаше около казаните със захарно тесто и  шоколад. Помня миризмата и топлината от пещите. Пошовете пълни с крем и колко лесно изглеждаше да направиш торта или украса. С едно движение, леко и спокойно. Винаги ми беше адски интересно да гледам как се получават нещата. Приличаше на магия. 



Отдавна не чакам летата там. Отдавна  не бях ходила при нея. Винаги нещо по-важно изниква (или просто си намирам оправдания). Странно е, може би искам да остана с милите детски спомени. Сега всичко е различно и в старанието си да не ги подменя, май избирам да намирам логични причини и да отбягвам мястото.


Миналата седмица се престраших.  Срам ме хвана - какво е виновна милата ми бабка за моите страхове и проблеми с главата. Открих, че не е толкова страшно. Говорихме си дълго. Похвалих се с първите ми стъпки в кулинарството (на заветните 35 години ме халоса музата на сладкарството, но пък и кога ли бързината и схватливоста са били водещи качества при мен). Мисля, че я зарадвах. А тя ми подари една скъпоценна книга. Стара, пожълтяла, смачкана от дългогодишна употреба. В нея са скрите всички тайни на професията й. Адски мило ми стана. Сега въпросната книга е в ръцете ми. Опитах се да и вдъхна още сила за живот с новата подвързия. Книгата сега е точно като баба. Стара, поочукана от времето, но пълна с мъдрост и винаги отворена за мен.