Пеперудената пътека

  Имам си една пеперудена пътека, която ме отвежда в света на моята приказка. Тя е приказка пълна със светлина, спокойствие и много зеленина. Ще ви разкажа малко за нея и ще ви покажа пеперудената ми пътека.

 Когато имам възможност, винаги се възползвам да избягам от сивотата на ежедневието. Спасението ми е едно къщенце в забравено от Бога селце. Близо до природата и невероятно тихо. Там зареждам батериите и имам сила да се върна пак в забързаното и инфарктно ежедневие, наситено с мирис на изгорели газове и оглушаващи клаксони.

 Времето тече с друг ритъм. Сутрин те събужда песента на птичките, калинките зимуват в нашата къща. Виждали ли сте стъпки на калинка? Аз успях да видя. 

     Няма магазин, ако искаш хляб си го правиш сам. Ако искаш мляко, отиваш при една от малкото останали жителки и си купуваш истинско. Знаеш даже и името на добичето от което ще го издоят. Супа от коприва, може.....поляните са ваши, пазарувате от там.

      В големият град никога няма да забележа малките неща. Там гоня пари, време, срокове. Гоня децата да бързат за училище, да направят домашните, да се приберат на време. Да са подготвени за опасностите, да си разпределят пустото време, което никога не стига.

      В изоставеното селце децата ми играят на воля. Прибират се, когато нямат сила да си задържат очите отворени. Ухаят на слънце и зеленина. Бузките са им червени и изпръхнали от тичането из поляните. Там са заети да откриват какво прави таралежа живеещ в дворчето, дали са се излюпили пиленцата в откритото от тях гнездо. Хранят се единствено когато са гладни. А аз намирам време за мислите си. За тези мисли, които нямат време и възможност да изплуват на повърхноста в ежедневието ми. 

      Сутрин имам привилегията да се събудя и да се излежавам докато се разсъня. Защото мисля, че ви е познато усещането да се разбудиш напълно от някой ръчкащ лакът в градския транспорт или от писък на спирачки. За това и смятам излежаването за върховна привилегия, с която няма как да не се похваля, да и отдам значимото.

    И точно там открих моята пеперудена пътека. Открих я по време на безцелното ми обикаляне из разпръснатите в планината махали на селото. Вярвам помните Пипи в ролята на нещотърсачка. И аз така, ставам и тръгвам да търся нещото , което ще ме зарадва. Взимам фотоапарата и се опитвам да запечатам на лента ( добре звучи "на лента") нещотърсаческите ми съкровища. Пеперудената пътека просто си седеше и ме чакаше да я намеря, сега я споделям и с вас.

Пожелавам на всеки да намери своята, която ще го отведе в собствената му приказка. И тъй като всяка приказка си има щастлив край, аз ще ви издам как си представям краят на моята. 

   И заживели тихо и спокойно бабата и дядото в своята къщурка. Радвали се на деца и внуци по празниците, гледали си градинката и няколко кокошчици. Пенсията им стигала за всичко.Селският доктор (представям си Клуни, Хаус или поне др. Шепард) бил на две крачки от тях и слънцето стопляло старите им кокали. Така доживели до дълбоки старини. 

КРАЙ