Приказка за коМИНА.

 " Имало едно време", така започват всички приказки и свършват със щастлив край, сега ще ви разкажа една.
 Имало едно време едно момиче. Уж обикновенно на вид, като всички средностатистически момичета, но с малка разлика. Тя имала онова блясъче в очите, което кара хората да се усмихват, а слънцето да грее малко по-силно. Родителите  я кръстили Мина и се очаквало да бъде едно много обичано и щастливо дете, но както става в реалният живот, съдбата имала други планове.

  В един момент Мина останала сама и без семейство и се наложило да изкарва прехраната си. Нямала занаят в ръцете си и след дълго лутане все пак се намерило нещо за нея с което да припечелва  хляба...станала коминочистач.
  Помните ли ги, едни хора, целите в сажди, с чудата шапка и стълба в ръка. Казват носели щастие и който се докосне до тях, ще му е на късмет. Липсват ми коминочистачите, вече трудно можеш да откриеш истински, може би за това щастието и късметът все по-рядко ни спохождат.
  И така Мина започнала нов живот, горе, високо над хората. Далече от хорските сплетни, далече от проблемите, които сами си създаваме. А блясъчето в очите й не изгаснало, напротив. Вършила си работата, всеки ден научавала по нещо ново, а на пук на всички трудности усмивката не слизала от лицето й.
 Може би се чудите защо е толкова чиста и спретната при тази професия, ще ви прошепна тайната.

 Горе на покривите е различно, близко си до небето, слънцето и пухкавите облаци. Небето било благодарно, че си има такава засмяна компания и изтъкало плат. Взело тънки нишки от кадифените облаци, парченца синева и свежа утринна роса. Облаците пък знаят най-различни кройки, вдигнете очи към тях и ще видите колко причудливи форми и цветове успяват да претворят. Те ушили небесната одежда. Слънцето се разтапяло от добротата и усмивката й, за това  разрешило да почиства комините с неговите лъчи. Слънчевите снопчета чевръсто изкарвали нагара от комините и те лъсвали до блясък. Огнищата били доволни от чудесно свършената работа и дарили Мина с огнено-червени къдри, точно като пламтящите въгленчета в утробата им. Това е, толкова малка и проста тайна, но толкова трудна за изпълнение. Бъдете добри и усмихнати и ще ви се върне стократно.

Копче, конец и една детска усмивка.

Това е, май си намерих местенцето. Куклите ме стиснаха здраво в ръцете си, а мислих, че трябва да е обратното. Както и да е, от днес започвам да ви представям малките ми чудовища, които се оказа, зарадваха доста хора.

 Това е Клара. Нямам идея какво име ще и даде прекрасната 4 годишна госпожица, която я осинови, но за мен е Клара.

 Клара, като всяко малко момиченце мечтае. Мечтите и са цветни, изпълнени с бляскави приключения и слънчеви дни. Единствената и чуденка е как да се разкъса между двете си най-големи страсти: рока и балета. Но знаете, че когато си малко човече откриващо света, нещата са много по-лесни. Клара не го мисли дълго, сложи балетната пачка, а веригите и останалите рокаджийски атрибути се наместиха от самосебе си.

  Може би забелязвате, че има мааалка разлика в цвета на очите. Сега ще ви разкажа защо. 

Когато бях малко момиченце, като Клара, много обичах да се вглеждам в очите на хората. А човекът, който беше на разположение 24/7 бе моята баба. Милата женица, какво ли не е изтърпяла от мен. Това не искам да ям, онова не искам да обличам. Надявам се, че още помните как ставаха нещата. Когато знаеш, че някой те обича силно и безпрекословно можеш да го въртиш на малкото си пръстче. И децата се възползват на максимум от тази опция.         Много обичах да разглеждам очите й. А те бяха едно синьо и едно зелено. Обичах и да ми разказва защо е толкова по-различна от другите хора. 

  Когато дошло ред на баба да се роди, нещата се объркали. И милата й майчица не успяла да остане на този свят и да се радва на малкото си момиченце. Живяли са в едно селце, на ръба на мизерията, а баща й нямал идея какво да прави с едно врещящо вързопче и хиляди проблеми на главата си. Тогава една жена от селото му дала ужасяваща идея. Да остави бебето на пътя, като мине някоя конска каруца през него, хем детето ще се отърве, хем той. Не искам да го обвинявам, винаги съм намирала начин да го оправдая. Дали поради загубата на любимата си в момент на скръб е бил далеч от разума си или нещо друго, за това историята мълчи.

  Послушал той жената и оставил бебето на пътя. Една съседка видяла какво се случва, изтичала бързо и грабнала бебето, току под копитата на един кон. Взела детето  и го отгледала с много любов и нежност. Та обяснението на баба за разликата в очите е, че тя е голяма късметлийка, а хората с късмет били белязани по този начин. Оживяла е въпреки всичко и е имала един щастлив живот.

  И нашата Клара, като една голяма щастливка беше приютена в един топъл и светъл дом. А една малка госпожица я обгрижва с любов и внимание всеки ден.

  

Есенно

Пак се отнесох. Едната муза избута другата и изливането на мислите ми в блога сякаш стана мисия невъзможна. Днес вече се хванах за ухото, погледнах се назидателно и отворих новата публикация, време и е.

Това е Еделвайс или както го наричат на галено-Еди. Еди е единствен и неповторим, а Еделвайс е рядък екземпляр. Двамата делят това тяло и мисля, че добре се спогаждат. Роден е в Голямата гора. Всички я знаете, след първия лунен лъч в дясно и после на третата пресечка покрай Млечния път. Израстна си Еди свободен и безгрижен. Грам идея си нямаше от неща, като глобално затопляне, винетни такси и облагането на дохода. Сред пеперуди, птички, пчелички и всякакви други твари му мина детството. Катереше се по вековните дървета, помагаше на пернатите за изграждането на гнездата, шляпаше с боси крака из кристалните поточета. Е случваше се и някоя и друга беля да направи, но пък кой може да се похвали с противното. Аз не бих.

  Но както знаете времето си лети и ето, че и на Еди му се наложи да направи своят избор. Е тогава вече стана страшно. Разбуди се и позаспалото му второ Аз-Еделвайс и се започнаха едни спорове, едни драми. Еделвайс искаше да става "голяма работа". Да го поздравяват с уважение и респект. Да си има чисто и лъскаво листо с последен модел шарки по него и да го возят поне 4 водни кончета, но от най- бляскавите. Сещате ли се, едни такива преливащи от лилаво към синьо. Искаше да си има къщурка, но не от до болка познатите гъбки с червени шапки, а ако може да е по-просторна и да дели пънче с близнак. Искаше, като говори другите джуджовци да се вслушват в думите му и да кимат в съгласие.
  А Еди искаше да продължи да се катери по дърветата, да помага на живинките с каквото може и да си подсвирква безгрижно. Харесваше си дъбовата хралупа, нищо, че беше в най-затънтения край на гората. Обичаше да спи на дъхавия мъх и събуждайки се да го галят първите слънчеви лъчи, успели да пробият бронята на хилядите зелени листа. И това ако не е сблъсък на интереси, здраве му кажи.

  Спорът продължи много време. Минаха дни, седмици, силно подозирам, че и месец стана. Улисан в крамолите със себе си джуджанецът не усети отлитащото време. Докато в един миг не го блъсна един силен порив на вятъра. Поогледа се и видя, че е сам. Нямаше ги пеперудите, гнездата бяха запустели. Сякаш се беше събудил в друг свят. Другарите му не го помнеха, почти се беше загубил в мислите си. Оттърси се, като от дълбок сън и се захвана на работа. Постегна гнездата и птичките се завърнаха, прекопа градинката пред хралупата, цветята разцъфтяха и пеперудите се разпърхаха. И така неусетно и Еди и Еделвайс заживяха в мир със себе си. Еди поправяше, помагаше, наместваше разместеното. Околните го уважаваха за сръчните му ръце и добрината. И Еделвайс беше доволен, защото имаше уважението на горските обитатели. Вярно, че това с листото и водните кончета не се получи, но то е нищо в сравнение с добрите погледи, които го съпровождаха.



             Така заживяха двамцата в мир със себе си. Пожелавам го на всички ви!

Една фейска история

 Всеки ден минавам покрай едно дърво. Старо дърво, пречупено от годините и от последните пориви на вятъра. В него има цял един свят - странни гъби ,блеснали, като сапунени мехури на слънчевата светлина, малки буболечки, забързани да оцелеят още един ден, пашкули изпредени от най-тънка нишка, съвършени в простотата си.
 И там, в тази хралупа си намерих една идея. Идеята за една кукла. Ей така, просто я видях как е кацнала на изпопадалите трески, които са направили килим около дървото.

  Фея е тя, малко странна фея за нашите разбирания, но си има диплома. Казва се Роза. Тя е феята на домашните растения. Вярно, че е малко вятърничава, обича да се рее (преносно и буквално) из пухкавите облаци. Вечно закъснява, винаги забравя адреса на който трябва да стигне и ако стигне, никога не е ясно какво ще свърши. НО все пак е фея.

 И ако сте от хората, които сякаш природата им е отнела възможността да разговаряте със саксийните си растения, ако не оцеляват повече от месец в къщата ви, ако са инати и не искат да се отучат от ползването на вода за собствени нужди и на пук на цялата ви грижа загиват ей така, с едно щракване на пръсти....спокойно, повредата не е във вашият телевизор.

 Роза е виновна. Но пък аз отдавна съм и простила. Докато  се опитваше да ми докаже, че е истинска фея и вадеше дипломата си от едно тайно джобче, точно под лявото крило, забелязах нещо. Тапията беше страшно измачкана, нацапана с пръст и пръски от вода  , а името й едва се четеше. Но все пак успях да зърна, че всъщност истинското й име не е това с което се представя. Роза е умалителното, а под петната се мъдреше едно захабено Скле..... За това ви призовавам, простете й и вие.

 

Чанта-лейка и една овца-блейка.

  За сърбежа на ръцете и друг път съм ви разказвала. От него този път се роди една лейка или чанта или както си пожелаете. Тази година лятото си беше истинско, от най-истинските. Сухо, горещо, в моят случай и асфалтово. Почти не мръднах от града. Хайде сега си представете и нажежените до червено панели на блока и ще ви стане ясно от къде ми хрумна идеята за текстилна лейка. Е, това, че няма да мога да я напълня с водица е подробност.

 Всъщност, никакъв проблем нямам да я напълня с вода, но не смятам, че ще и хареса. И след дълго мислене, за какво точно ще се използва и намерих приложение. Сега тя живее при една прекрасна малка госпожица. Чаровница с огромни очи и прекрасна усмивка, пълна с почти изникнали нови зъбчета. А овцата-блейка.... нея няма да я мислим. Тя ще се чувства прекрасно в компанията на Яна.
 
 

Да бъдеш или да не бъдеш...булка

   Миналият месец някак ми тръгна на сватби и бебета. Не, сватбите не бяха заради бебетата. Сега ще ви разкажа за сватбите, а друг път и за бебетата.
   Незнам защо, но сватбите винаги са ми били адски тегаво мероприятие. Дали защото не обичам списъци, точни дати и часове, голяма лудница. Пиша все едно съм била булка на поне 100. Да, ама не. На една единствена, на която си направихме страшен купон. Въпреки голямото ми мрънкотене към въпросният ритуал.
    Вярно, че в черквата в която се венчавахме духовният служител според мен си беше отишъл при шефа доста отдавна. И просто тук, на земята караше по инерция. През цялото време ни бъркаше имената и придремваше на всеки 5 мин. В общината беше още по-весело. Нямам идея как избират служителите там. Може би, който приспи най-много хора за единица време, получава службата. Както и да е, избутахме някак задължителните мероприятия и сякаш ни стана по-леко на душите. И всъщност купона започна тогава. Много приятели, много танци и усмихнати лица.
  А защо ви разказвам всичко това ли, защото уших една възглавничка за сватбени пръстени и забърках малко сладки. И как да ги изтипосам тук без предисловие. Вече си имам оправдание и сега е момента да ги споделя с вас:

 
  Сладките са по старата изпитана рецепта: 200гр. меко масло; 1 яйце; 200 гр. фина захар; 400гр. брашно. Замесвате и оставяте в хладилника да стегне за около 1 час. После разточвате с дебелина 0,5см. и изрязвате в желаната форма. Печете в предварително загрята фурна, като внимавате, изгарят адски бързо. Щом видите, че започват да порозовяват - вадете. Вече изстинали ги украсих с РА. Ето и резултата:

  Толкова по въпроса за сватбите, пожелавам на всички тръгнали по този път, да вървят заедно и да гледат в една посока. При мен този начин провървя, поне за сега. А бъдещето, бъдещето е пред нас, то само ще ни покаже.

Три свята, една вселена

 Сколасах. Не съм очаквала, че това лято ще е толкова забързано. Беше пролет, докато се обърна и есента дойде. Това е в оправдание на тоталното безхаберие относно този блог.  Помните обещанието от последната публикация. Дойде и неговото време.
   

  Две пишман фотографки и едно профи из селските, прашни пътеки. Общо - взето, като старинен ритуал. Поклоннички на древно божество, с тиха стъпка и внимателно крепейки свещенните скъпоценности, (фотоапаратите) потеглихме из запустялото селце.

 Разглеждайки снимките,  виждам как всеки си има своят поглед над света. За едни светът е в детайлите, за други - общата картина. За трети - пъстротата , светлината. И някак хубаво ми става, че сме толкова различни и същевременно толкова еднакви.

  Ако имаме дарбата да погледнем през очите на другите, много от проблемите просто няма да съществуват. Ако имаме дарбата ще видим, че вселената е във всеки един от нас. Огромна, необятна, изпълнена с тайни и красиви неща. Сега, замисляйки се над това ми се струва, че всъщност можем, но не искаме. Или пък не сме узрели да го видим.

Дали с годинките взех да размишлявам повече или само се заблуждавам, че има шанс самотната ми, мозъчна клетка да се е размножила, незнам. Но все по-често ме връхлитат едни философски разсъждения. Яйцето, кокошката, яйцето и пак кокошката. 

И пак избягах от темата. Изглежда, че това го владея до съвършенство. Оставям ви да погледнете през очите ни. На мен определно ми хареса, надявам се и на вас.

Вятър в гривата, пеперуди в стомаха.

Отдавна не съм споделяла. Времето ми избяга, трябваше да го догонвам. Този уикенд го настигнах, даже мисля, че успях и да го спра. И леко завихме с него по една пътека.

   Отпрашихме едно ято, големи бели птици към забравените места. В сегашно време май е модерно да се казва женско парти, на мен ми е по-удобно змийско да е. Имам си един терариум на 70 км. от сивотата на софийските улици. Едва вчера осъзнах защо трупам камъни навсякъде из къщата. Трябва да ни е удобно. Та плеснахме с ръце, подбрахме багажерии и деца и се занесохме. 7 броя дами и няколко деца.
  Уверявам ви, че няма нищо по разтоварващо от едно куфарче с козметика (куфарче е меко казано), хладилник пълен със студени питиета и група приятелки, които си съскат на воля. Препоръчвам тези съставки на всеки, който има нужда от релакс.
  А ако уцелите и сходни хобита, щастието е пълно. Хванахме фотоапаратите и тръгнахме. Ей така, през просото (в случая си беше обикновен, черен път, но пък звучи добре). Ловихме пепруди, оглозгани от времето къщи, великолепието на природата и .......

Мадона.

.
  Мадона е родена на Петровден и на пук на старите обичаи, не е Петя. В момента открива света. Застанала на тънките си крачета, плашейки се от всичко, което помръдва. Но с едни огромни очи, пълни с любопитство. Върти се покрай майка си, похрупва узрелите джанки. Разиграе се, после спре. С часове можеш да я гледаш и не ти омръзва. Доста време ми отне да я придумам да ми позира, после едва се разделихме.

Това не е една от дамите, спокойно!

 Малко се отплеснах. До къде бяхме стигнали, до "през просото".  Много ми се ще да събера снимките и на трите фотаджийки във колаж. Да погледна през трите фотоапарата едновременно.  Само си представете: Трите грации в пустото селце се търкалят в магарешките тръни да уловят пеперуди и паяци. Звучи ви смешно, но пък колко е хубавоооо.

  Днес съм една такава, блага и добричка. С постоянно залепена усмивка на уста и глава високо в облаците. В тези облаци:

Сега въртя опашка и гледам жално, май ще ме огрее за колажите. Така че, спирам до тук. Следващата публикация ще е обща, ми се струва (потривам доволно ръце)......

Писма от Венеция - Музиката

  Музиката е може би нещото, което ме съпътства през целият ми живот. От малка си мрънкам под носа по всяко време на денонощието. Преди с играчките, сега на работното ми място. В колата пея с цяло гърло, адски разтоварващо е, повярвайте (друг е въпросът как стоят нещата с околните). В началото на годината чакам с нетърпение да разбера какъв ще е концертния афиш. Точно, като по Коледа. Един трепет, едно очакване. Дали любима група или певец ще ни навестят и ще имам удоволствието да ги слушам на живо.


   Не мога да си кажа ЕГН-то - не го помня, но пък всяка мелодия запаметявам. Независимо дали ми харесва или не. И си признавам без бой, аз съм си музикално помярче. Нямам определен стил. Стига да ме хване за сърцето, значи е моята музика.

  С децата разменяме нови за стари песни. Откриха един чувал стари рок парчета покрай мен, а аз съм в час с новите звезди. Бойното кръщене на малката ми дъщеря беше концерт на Металика. Никога няма да забравя светналият и поглед. И интереса с който гледаше как 40 000 човека на преклонна (по нейните стандарти) възраст, пеят в един глас. За мен най-лесният начин за общуване е мелодията. Успява да обедини толкова много хора по целият свят. Не се сещам за нещо друго, което да постига същото в такива големи размери.
   Обединява и внася спокойствие в душата. Знаете как приспиваме мъничетата - с песен. Когато някой е притеснен в повечето случаи за да го успокоим казваме "Свиркай си".

  Гледам сега нежни, романтични ноти. Плик с дантели и флорални мотиви, а аз успях да се отплесна и да стигна и до метъл музиката. Ако не ви се вързва, ще ви разбера. Свиркайте си :0)