Писма от Венеция - Музиката

  Музиката е може би нещото, което ме съпътства през целият ми живот. От малка си мрънкам под носа по всяко време на денонощието. Преди с играчките, сега на работното ми място. В колата пея с цяло гърло, адски разтоварващо е, повярвайте (друг е въпросът как стоят нещата с околните). В началото на годината чакам с нетърпение да разбера какъв ще е концертния афиш. Точно, като по Коледа. Един трепет, едно очакване. Дали любима група или певец ще ни навестят и ще имам удоволствието да ги слушам на живо.


   Не мога да си кажа ЕГН-то - не го помня, но пък всяка мелодия запаметявам. Независимо дали ми харесва или не. И си признавам без бой, аз съм си музикално помярче. Нямам определен стил. Стига да ме хване за сърцето, значи е моята музика.

  С децата разменяме нови за стари песни. Откриха един чувал стари рок парчета покрай мен, а аз съм в час с новите звезди. Бойното кръщене на малката ми дъщеря беше концерт на Металика. Никога няма да забравя светналият и поглед. И интереса с който гледаше как 40 000 човека на преклонна (по нейните стандарти) възраст, пеят в един глас. За мен най-лесният начин за общуване е мелодията. Успява да обедини толкова много хора по целият свят. Не се сещам за нещо друго, което да постига същото в такива големи размери.
   Обединява и внася спокойствие в душата. Знаете как приспиваме мъничетата - с песен. Когато някой е притеснен в повечето случаи за да го успокоим казваме "Свиркай си".

  Гледам сега нежни, романтични ноти. Плик с дантели и флорални мотиви, а аз успях да се отплесна и да стигна и до метъл музиката. Ако не ви се вързва, ще ви разбера. Свиркайте си :0)

Писма от Венеция - Маската

  Една от пръвите асоциации, които изникват в съзнанието ми при споменаването на Венеция е маската. Изплетена от дантела или изкусно изработена от тънки нишки стъкло, венецианската  маска е един от символите на града. Класическа красота идваща от вековете.

Живота ни е научил да слагаме маски. Един вид защита. Да скрием чувства, да скрием проблеми. Да се предпазим или да защитим близък човек. Усмихната или смръщена, не винаги красива, като дантелената, маската ни помага да оцелеем. Всеки е слагал по една невидима  в дадена ситуация. Поставяш я и влизаш в роля, после в друга. Озоваваме се загубени сред маските и търсещи истинското си лице. А то се е скрило в дъното, почти незабележимо. Размито, но очакващо да го открием. 

 Когато ми се плаче, плача. Когато ми е смешно, пускам смехът да излети на свобода. Не съм от хората, които прикриват чувствата си. Казват, че не е много полезно. Не мисля така. Омръзнало ми е от превзети усмивки, от  изкуствени физиономии.
  Малко се поизместих от темата или може би не... В последно време са ме налегнали едни философски размисли и все на там ме дърпа.
  С две думи "Свалете маските" и нека ни се налага да ги слагаме само в карнавалните дни. По-лесно се живее, обещавам ви.

Магията на живота

Започвам тази публикация с уговорката, че тя ще е част от една малка поредица. Много се чудих, как да поднеса на скромната , но пък много качествена дружинка, която следи блога ми тези мисли. Подозирам, че си наместих нещата в главата и реших, че ще подавам на малки порции.

   Случи ми се нещо много красиво. Успях да погледна през очите на прекрасната ми и порастнала дъщеря. За малко, само за миг, но си струваше.
   Странно как живота изтича толкова бързо, зрънца морски пясък в разтворените ми шепи. Опитвам да сграбча  красив момент, да го оставя при себе си. Много трудно, почти невъзможно и все пак продължавам. Споделените ми мисли са един от тези опити да стисна в юмрук изтичащият миг.
    Моята дъщеря.......помня зачеването - красиво, наситено с емоции. Помня първото пърхане на живота, който се зараждаше в мен. Помня първият крясък на малкото ми момиченце. Погледа, който отправи към света. Широко отворени очи, любопитство, ужас, страх, възторг ,мъдрост. Всичко това събрано в погледа на едно новородено.
   Първата усмивка, първото зъбче, малките крачки, големите победи над заобикалящия я свят.

Имам чувство, че се е
случило вчера и всеки ден трябва
да си припомням, че вече е 15 годишна. И тя е като пясъка, все повече се изплъзва, неусетно , но  необратимо. И за това ценя миговете, които ми отделя. Все по-редки и поради тази причина, адски скъпи.
  Преди седмица ме помоли да и помогна за един проект в който участва. Трябваше да изрази спомените и впечатленията си от Венеция. По неин начин. Венеция пречупена през призмата на малкото ми , голямо момиче.
  Чрез детето ми се докоснах до една неосъществена моя мечта, да видя "Невестата на морето". И чудото се случи, сбъднах мечтата. Защото през нейните очи видях града още по-прекрасен. Запечатан в хиляди снимки. Цветове, светлина, игра на сенки. Отблясъка  на слънцето в каналите, пъстрите пазари, вълшебните дантели, оплетени сякаш от паяжина и красотата на майсторски изработеното стъкло. Забъркахме двете, по роднински, една въздишка по градът върху водата. С много ентусиазъм и подръчни материали. И най-важното, откраднах още малко от песъчинките и ги задържах.

 

Това е краят на тази публикация, която слага началото на "Писма от Венеция".Бавно ще повдигам завесата и заедно с мен и дъщеря ми ще преоткрием красотата на "Невестата на морето"