Една фейска история

 Всеки ден минавам покрай едно дърво. Старо дърво, пречупено от годините и от последните пориви на вятъра. В него има цял един свят - странни гъби ,блеснали, като сапунени мехури на слънчевата светлина, малки буболечки, забързани да оцелеят още един ден, пашкули изпредени от най-тънка нишка, съвършени в простотата си.
 И там, в тази хралупа си намерих една идея. Идеята за една кукла. Ей така, просто я видях как е кацнала на изпопадалите трески, които са направили килим около дървото.

  Фея е тя, малко странна фея за нашите разбирания, но си има диплома. Казва се Роза. Тя е феята на домашните растения. Вярно, че е малко вятърничава, обича да се рее (преносно и буквално) из пухкавите облаци. Вечно закъснява, винаги забравя адреса на който трябва да стигне и ако стигне, никога не е ясно какво ще свърши. НО все пак е фея.

 И ако сте от хората, които сякаш природата им е отнела възможността да разговаряте със саксийните си растения, ако не оцеляват повече от месец в къщата ви, ако са инати и не искат да се отучат от ползването на вода за собствени нужди и на пук на цялата ви грижа загиват ей така, с едно щракване на пръсти....спокойно, повредата не е във вашият телевизор.

 Роза е виновна. Но пък аз отдавна съм и простила. Докато  се опитваше да ми докаже, че е истинска фея и вадеше дипломата си от едно тайно джобче, точно под лявото крило, забелязах нещо. Тапията беше страшно измачкана, нацапана с пръст и пръски от вода  , а името й едва се четеше. Но все пак успях да зърна, че всъщност истинското й име не е това с което се представя. Роза е умалителното, а под петната се мъдреше едно захабено Скле..... За това ви призовавам, простете й и вие.

 

Чанта-лейка и една овца-блейка.

  За сърбежа на ръцете и друг път съм ви разказвала. От него този път се роди една лейка или чанта или както си пожелаете. Тази година лятото си беше истинско, от най-истинските. Сухо, горещо, в моят случай и асфалтово. Почти не мръднах от града. Хайде сега си представете и нажежените до червено панели на блока и ще ви стане ясно от къде ми хрумна идеята за текстилна лейка. Е, това, че няма да мога да я напълня с водица е подробност.

 Всъщност, никакъв проблем нямам да я напълня с вода, но не смятам, че ще и хареса. И след дълго мислене, за какво точно ще се използва и намерих приложение. Сега тя живее при една прекрасна малка госпожица. Чаровница с огромни очи и прекрасна усмивка, пълна с почти изникнали нови зъбчета. А овцата-блейка.... нея няма да я мислим. Тя ще се чувства прекрасно в компанията на Яна.
 
 

Да бъдеш или да не бъдеш...булка

   Миналият месец някак ми тръгна на сватби и бебета. Не, сватбите не бяха заради бебетата. Сега ще ви разкажа за сватбите, а друг път и за бебетата.
   Незнам защо, но сватбите винаги са ми били адски тегаво мероприятие. Дали защото не обичам списъци, точни дати и часове, голяма лудница. Пиша все едно съм била булка на поне 100. Да, ама не. На една единствена, на която си направихме страшен купон. Въпреки голямото ми мрънкотене към въпросният ритуал.
    Вярно, че в черквата в която се венчавахме духовният служител според мен си беше отишъл при шефа доста отдавна. И просто тук, на земята караше по инерция. През цялото време ни бъркаше имената и придремваше на всеки 5 мин. В общината беше още по-весело. Нямам идея как избират служителите там. Може би, който приспи най-много хора за единица време, получава службата. Както и да е, избутахме някак задължителните мероприятия и сякаш ни стана по-леко на душите. И всъщност купона започна тогава. Много приятели, много танци и усмихнати лица.
  А защо ви разказвам всичко това ли, защото уших една възглавничка за сватбени пръстени и забърках малко сладки. И как да ги изтипосам тук без предисловие. Вече си имам оправдание и сега е момента да ги споделя с вас:

 
  Сладките са по старата изпитана рецепта: 200гр. меко масло; 1 яйце; 200 гр. фина захар; 400гр. брашно. Замесвате и оставяте в хладилника да стегне за около 1 час. После разточвате с дебелина 0,5см. и изрязвате в желаната форма. Печете в предварително загрята фурна, като внимавате, изгарят адски бързо. Щом видите, че започват да порозовяват - вадете. Вече изстинали ги украсих с РА. Ето и резултата:

  Толкова по въпроса за сватбите, пожелавам на всички тръгнали по този път, да вървят заедно и да гледат в една посока. При мен този начин провървя, поне за сега. А бъдещето, бъдещето е пред нас, то само ще ни покаже.

Три свята, една вселена

 Сколасах. Не съм очаквала, че това лято ще е толкова забързано. Беше пролет, докато се обърна и есента дойде. Това е в оправдание на тоталното безхаберие относно този блог.  Помните обещанието от последната публикация. Дойде и неговото време.
   

  Две пишман фотографки и едно профи из селските, прашни пътеки. Общо - взето, като старинен ритуал. Поклоннички на древно божество, с тиха стъпка и внимателно крепейки свещенните скъпоценности, (фотоапаратите) потеглихме из запустялото селце.

 Разглеждайки снимките,  виждам как всеки си има своят поглед над света. За едни светът е в детайлите, за други - общата картина. За трети - пъстротата , светлината. И някак хубаво ми става, че сме толкова различни и същевременно толкова еднакви.

  Ако имаме дарбата да погледнем през очите на другите, много от проблемите просто няма да съществуват. Ако имаме дарбата ще видим, че вселената е във всеки един от нас. Огромна, необятна, изпълнена с тайни и красиви неща. Сега, замисляйки се над това ми се струва, че всъщност можем, но не искаме. Или пък не сме узрели да го видим.

Дали с годинките взех да размишлявам повече или само се заблуждавам, че има шанс самотната ми, мозъчна клетка да се е размножила, незнам. Но все по-често ме връхлитат едни философски разсъждения. Яйцето, кокошката, яйцето и пак кокошката. 

И пак избягах от темата. Изглежда, че това го владея до съвършенство. Оставям ви да погледнете през очите ни. На мен определно ми хареса, надявам се и на вас.